Времето в село Лозен тече бавно и за всеки със сетива да уловят миналите му културни превратности, то предлага очарованието на малка самобитна вселена. Лозен не впечатлява с пищна архитектура. Селото не е и популярна туристическа дестинация, поне за сега… Но то е от селата в България, което ревниво пази богатото си духовно културно наследство и което е скътало от времето стари обредни практики и обичаи. От години шепа ентусиасти са колекционери на това време – разравят пластовете му умишлено и пресъздават културните му образи. Търпеливо и с отдаденост, плодовете на работата вече прозират, подхранени от интереса на другите хора към колоритността на стария български дух.

И днес не ни измъчват съмнения, когато се взираме в бъдещето на миналото време на Лозен. Защото това време се колекционира цял живот, а страстта по този живот ражда текстове като този.

Стремежът ни да търсим, разпознаваме и почитаме святото над профанното, свещеното над светското определя нашата духовност.

Светите места са овладяното пространство, където човек остава сам със себе си и се среща с Бог. Затова във всяко селище има по няколко. Това са църквата, параклисите, лечебни извори или вековно дърво.

В богословския език се прави разлика между “свят” и “свещен”. Свято е всичко онова, което има пряко отношение към Бога, напр. свят е Бог, свято е името Му, свята е Църквата като богочовешки организъм, свети са Божиите заповеди и пр.[1]

Свещено пък е онова, което е предназначено за религиозна употреба. И макар да е от обикновен произход, веднъж заделено за религиозни нужди, то става свещено. Поради различният им произход и характер, при местата на почитане е възможна двойна употреба – и на свят, и на свещен.

Почитаните в съвременността свети места отбелязват трайна приемственост, защото са обживяни и усвоени от човека пространства, с доказана непрекъсната вековна сакралност.

Вярата е тази, която поддържа жива постоянната святост на определено място, което и сега е обект на култ, на него се търси контакт с Бога чрез обредните трапези и курбаните – за предпазване от болести, природни бедствия. Светите места са един вид регулатор на отношенията между хората и природата. Чудесната им сила се проявява най-вече в деня на светеца-покровител, при наличието на съпричастност на присъстващите на празника.

Светите места доказват съхранената дарба на хората да оценяват нетленното, да черпят от силата му, на подхранват духовното в себе си и да я предават от поколение на поколение за добро.

До Освобождението, а и почти две десетилетия след 1878 година, лозенци нямат масивно построена църква. До 1880 година богослужението и требите са се извършвали в малки параклиси – плетеници, а от 1880 до 1894 година – в една от училищните стаи. [2]

В началото на последното десетилетие на XIX век, местната общност взема решение за построяването на храм, който и в наши дни впечатлява със своя мащаб и импозантност.

Събират се волни пожертвувания, както от местното население, така и от съседните селища. През 1892 година за построяването на църквата е закупено дворно място в центъра на селото от Яню Желев Ников.[3] Строежът започва на следващата година, а храмът е завършен през 1894 година. Църквата е строена от майстор Аврам и сина му Исак от Дебърско. [4] Осветена е същата година от старозагорския митрополит Н. В. Пр. Методий Кусевич, а за патрон на новопостроения храм е избран Св. вмчк Димитър.

И до днес е жива легендата за построяването на църквата, която разказва за това как строителите й са използвали готов строителен материал от района на Светилището на Тракийския конник край селото. Местните откриват в една от нивите, в покрайнините на населеното място, голямо количество строителен материал – камък, нужен за строежа на църквата. Съвпадението на годината на започване на строежа на православния храм и годината, в която е локализирано Светилището, в следствие на откритата колективна находка от орелефи и статуетки на Конника не е случайно. Смело можем да предположим, че именно започването на строежа на лозенския храм през 1893 година разкрива богатото археологическо наследство на това място. Най-вероятно при пренасянето на камъка, работниците са се натъкнали на вотивите на Тракийския конник от древното светилище, смятано за едно от главните крайградски религиозни центрове в римската провинция Тракия.

 Османското настъпление в Тракия през лятото на 1913 година и опустошенията и разрухата, които сеят турските войски по пътя си, не подминават и Лозен. На 11 юли 1913 година вражеската армия преминава българската граница от 1912 година опожарява редица селища и прогонва местното население към вътрешността на страната. Виждайки горящите села из равнината, лозенци побягват към Стара Загора и Пловдив. На 17 или 18 юли 1913 година селото е изпепелено до основи. Реколтата, добитък и инвентарът на селяните е унищожен или разграбен.

Църквата в Лозен също не е пожалена. Изпепелена е до основи. От храма остават само масивните каменни стени. През 1922 година възстановяването на църквата започва със средства от църковния бюджет, дарения и осигурено дофинансиране от държавата.

В архитектурен план църквата представлява трикорабна, безкуполна псевдобазилика с полукръгла апсида.

Външната архитектура впечатлява със старателното изпълнение на майстора-строител. Фасадната композиция е изградена на принципа на ритмуване. Стените са високи 6 м., изградени от камък и са фугирани отвън. Двете дълги фасади имат общ компоционен строй. От изток на запад върху тях са разположени четири прозореца с размери: височина 3,80 м. и ширина 1,40 м., следвани са от по една врата, съответно северна и южна порта. Вратите са без портици, високи 3,90 м. широки 1,65 м. Северната порта е зазидана, най-вероятно по време на възстановяването на храма през 1922 година. Композицията завършва с по един висок прозорец, със същите размери, както първите три. Прозорците и вратите са засводени и са с изящни каменни рамки. Над сводовете на прозорците и вратите, майсторът е поставил ореол от зазидани продълговати камъни.

Върху източната фасада е разположена полукръглата апсида, която е с един прозорец и със самостоятелен покрив, от типа смъкнат полусвод. В горната част, върху източната фасада, са разположени три малки прозорчета, с каменни рамки. Средният е кръстовиден.

Върху западната фасада е разположен централния вход на църквата, който е засводен, а тежките, метални врати са поставени в каменна рамка. От двете страни са разположени по един висок прозорец. Художественото оформление на прозорците е същото, като при южната и северната фасади. В горната част, в центъра, е поставено кръгло, малко прозорче в каменна рамка.

Всички отвори на прозорци и врати са изработени от каменни блокове. Ъглите на църквата са обхванати от каменни лизени.

Покривът е двускатен, с уширение от запад и изток, и с каменен корниз. Покрит е с цигли.

Камбанарияте е дървена, с октагонална форма, разположена върху западната фасата. Изградена е през 1937 година. Куполът е луковиден и е покрит с поцинкована ламарина. През 2016 година е изградена нова камбанария, която повтаря по форма предходната, но са променени размерите й, с цел поставянето на повече от една камбана. Куполът е с полусферична форма, покрит е с медна ламарина и завършва с голям, ажурен, позлатен кръст.

Плановата схема на църквата включва почти всички елементи, характеризиращи трикорабната безкуполна псевдобазилика от втората половина на XIX век.

Малък нартекс отвежда до наоса на църквата. Наличието на притвор осигурява вътрешнопространствена насоченост. От двете му страни са разположени помещения, изградени през 1944 година. От северната страна е канаскията [5], а от южната – помощно помещение, в което се съхранява църковната библиотека и друг помощен инвентар. Тук е раположено и дървеното стълбище с масивни дървени парапети, което води към емпорията.

Емпорията е изградена през 1937 година. Тя е едноетажна и е развита изцяло в пространството на наоса, където стъпва върху последната двойка от колони на запад. Представлява обширен балкон с площ от 26 кв. м. Кривата на парапета следва извита кобилична линия. Достъпът до нея е осигурен посредством едно стълбище, което е включено в пространството на южното помощно помещение и води естествено към втория етаж на сградата.

Наосът е просторен, добре осветен и с много добра акустика. Площта му е 109 кв. м. Наосът носи основната характеристика на бароково пространство. Той има подчертано пространствено ядро. Пространствената доминанта тук е обемът на средния кораб, чиято композиционна роля се долава в увеличаващата се ширина и нарастващата височина спрямо страничните два кораба. Размерите на средния кораб в широчина са 436 см., а на двата странични – по 264,5 см. всеки. Съотношението между главния кораб и страничните два е приблизително 1:2:1. Върху пода първоначално са били положени големи каменни плочи, които през 1940 година са заменени от дървено дюшеме. Плочите са изнесени навън и с тях е оформена пътека от входната врата на църковния двор до западния вход на храма. 

 Четири двойки от високи, стройни, масивни колони, покрити с мазилка и завършващи с елегантни, четиристенни капители, оформят двете надлъжни колонади, разделящи корабите. Тук липсват арки между колоните. Погледът към страничните кораби е открит и това създава чувството за едно цяло, за обединение и хармонична връзка между трите основни компоненти, изграждащи вътрешната композиция на храма.

Отвътре централният кораб е покрит с полуцилиндричен свод, а страничните кораби са плоски. Паянтовото засводяване на средния кораб и страничните плоски тавани, които също са изработени от дървена покривна конструкция, позволяват да се постигне големият вътрешен обем на наоса, да се издигнат високи и стройни междинни колони, а разстоянията между тях да бъдат сравнително големи. Липсата на вътрешни обтегачи дава възможност да се изградят високи, просторни и светли помещения. Метални обтегачи са разположени в зидовете на църквата и по дължината на подпокривната конструкция на средния кораб. Отвън те са включени в общото художествено оформление на фасадите.

За постигането на полуцилиндричното засводяване на средния кораб, който е по-висок от двата странични, към фермите са прикачени дървени кръжила, а ефектът от вътрешната страна на наоса е постигнат с помощта на летви и мазилка. Върху дървената конструкция на двата странични плоски тавана също са наковани летви, които са замазани с мазилка. В църквата липсва стенописна украса.

В центъра на средния таван според канона би трябвало да стои изображението на Христос Пантократор. Но тук, в лозенската църква, зографът е взел еклектичното решение да апликира неканоничния образ на Господ Саваот (Бог Отец), рисуван на платно. Изобразен е в медальон, като старец, вперил зорко поглед към миряните в храма, с вдигната дясна ръка в благославящ жест. Лявата ръка държи жезъл и е спокойно положена върху сфера, символизираща света. Жезълът, като символ на властта, е потвърждение за единоцарството на Бога Отец над Вселената. В триъгълен нимб, под формата на кръст, са изписани църковнославянските букви С Ы Й, което е еквивалент на старогръцкото ο ω ν и означава Бог Вечносъществуващ, Несътворен, Безначален. Нимбът символизира Новозаветната Троица, а гълъбът присъства в цялата композиция, за да потвърди едновременното съществуване на трите лица, всякога и винаги, и за да се подчертае тяхната равнопоставеност, единосъщност и неразделност, за разлика от католическото схващане за Св. Дух и филиоквето.

 Изобразеният Господ Саваот в центъра на средния таван

В медальона е разположен надпис, комбинация от текствое на Светото писание, който гласи: „Свят, Свят, Свят Господ Саваот, исполни небо и земля слави твоея, осана вишнийх, благословен грядий во имя Господне“.

Апсидното пространство е построено като част от общия обем на наоса. То е повдигнато с едно стъпало. Заема площ от 37 кв. м. В центъра на олтарното пространство се намира бемата (презвитерият). Тук са разположени действителният олтар – светата трапеза, жертвеникът, върху който се извършва безкръвната жертва – евхаристията и апсидата, която е покрита с конха. Напрестолната плоча е масивна, мраморна. Поставена е през 1943 година, когато предстоятел на храма е свещ. Симеон Момчилов. На апсидния прозорец, който се възприема като вход за Бога, е поставена иконата на Иисус Христос Благосавящ, представен в почти реалистичен размер, изпълнена в маслена техника върху платно.

Свещеноиконом Симеон Димитров Момчилов със съпругата си Златка Иванова Момчилова

Иисус Христос Велик Архиерей

В източния зид на протезиса (левият дял на олтара, където се поставят Светите Дарове) е разположена проскомидийната ниша, с форма на ферида. В дясната част на олтара се намира диаконикона.

 Иконостасът запълва изцяло височината на корабите и превръща наоса и олтарното пространство в две отделни помещения. Той е дъсчен, изграден през 1924 година. В композиционно отношение е многопоясен. Най-отдолу е разположен поясът на големите подиконни табли, разделени една от друга с помощта на пиластри. Следва поясът на царските празнични икони (царски ред). Включва осем големи икони, изпълнени в маслена техника. Каноничният ред е спазен. Отдясно на Царските двери са поставени иконите на Исус Христос, Св. Йоан Предтеча, Св. Георги Победоносец (на южната врата) и Възнесение на Св. Пророк Илия. Отляво на Дверите е разположена иконата на Св. Богородица, до нея е поместен образът на светеца – патрон  на църквата Св. вмчк Димитър. Следват иконите на Св. Архангел Михаил, поставена върху йерейските двери, които въвеждат в протезиса и Св. Николай Чудотворец. Между Царските икони минават изящни колони.

Царските двери са с ажурна дърворезда, с едри мотиви. Над тях е поставена икона на Тайната вечеря.

Над Царския ред е разположен поясът на малките надиконни таблети, които също са разделени една от друга посредством пиластри.

Над малките таблети се развива антаблеман, украсен с ластари от лоза и гроздове – символ на Христос. Върху него стъпва поясът на малките икони. Апостолският ред се състои от 18 малки отвора, разделени от пиластри. Поради липса на средства по време на обновяването на храма, след опожаряването му през 1913 година, в тях са поставени книжни изображения.

Три фронтона, наречени венчилки, отговарящи на трикорабното членение, загатват за завършеност на иконостаса. Средният е украсен с изискващите се от християнската символика уреди за мъчение – копие, клещи и чук. Отдясно му пък е петелът, който пропява при отричането на Св. Петър. Иконостасът завършва с централния кръст.

Иконостасът в църквата

Архиерейският трон е изработен през 1942 година.  

Аналойните икони са големи, също изпълнени в маслена техника. От южната страна е поставена иконата на Св. вмчк Димитър, изобразен в цял ръст, а от северната – на Св. Мина.

Настоящата статия представя църквата в село Лозен, Хасковско, като отличителен елемент на архитектурното културно наследство на локалната общност. Тя заема централно място сред топосите на вяра в селото и прилежащото землище. 

Въпреки че за дълъг период от време е нарушен литургичният живот на местната църква, постоянните грижите, полагани за храма в последно време, са свидетелство за неговото витализиране.   

Автор: Христо Янъков, 2019

 [1] 2 Птр 2:21; Рм 7:12; срв. и Димитров, И. Ж.. Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос (екзегетическо изследване на Йоан 17 гл.). – ГСУ “Св. Климент Охридски” (БФ). Т. 2 (нова серия). С., 1995, s. 139.

[2] Летописна книга на църквата „Св. вмчк Димитър“ в село Лозен, Свиленградска духовна околия, с. 3-4.

[3] Летописна книга на църквата „Св. вмчк Димитър“ в село Лозен, Свиленградска духовна околия, с. 3-4.

[4] Гогова, Р. РИМ – Х, Е, арх. 338.

[5] Канаския – църковен магазин, помещение, в което се продават свещи, книги, дарени на църквата предмети и други религиозни предмети.

Библиографско описание на материала:

Янъков, Христо. Културно-историческо наследство на село Лозен, Хасковско. Научен ръководител доц. д-р Венцислав Велев, 2018, София, Катедра „Културна, историческо наследство и туризъм”. Факултет по библиотекознание и културно наследство. УНИБИТ. 122 с. Брой източници – 74, приложения – 4.  

ФОТОГАЛЕРИЯ

ЛЕТОПИСНА КНИГА

С П И С Ъ К

на свещенослужителите в храм „Св. вмчк Димитър”

село Лозен, Свиленградска духовна околия

1. Филип Николов, роден в гр. Любимец

2. Степан Пенков, роден в гр. Свиленград

3. Ангел Попов, роден в с. Малко градище на 18 януари 1886 г., ръкоположен за свещеник на 1 юли 1912 г. в храма „Св. Богородица” в Стара Загора. Предстоятел на храма в Лозен в периода 1912 – 1920 г.

4. Панайот Георгиев, родом от с. Чермен (дн. Орменио, Гърция). Служил в храма от 1920 до 1924 г.

5. Димитър Атанасов Дерменджиев, роден в гр. Любимец на 12 октомври 1884 г. Ръкоположен за свещеник и предстоятел на Лозенска енория на 10 август 1924 г. в храма „Св. Богородица” в Стара Загора. Починал през 1940 г.

6. Борис Попов, роден в с. Твърдица, Новозагорско. Временно предстоятелства храма в с. Лозен от 15 юли 1941 г. до мобилизирането му в 12-ти пехотен полк гр. Стара Загора на 16 септември 1941 г.

7. Иконом Иван Петков Иванов, роден в с. Момково на 19 април 1904 г. Служи в Лозен от 17 септември 1941 г. до 15 август 1942 година.

8. Свещеноиконом Симеон Димитров Момчилов, роден в Казанлък на 16.12.1906 г. Предстоятелстващ храма в Лозен от 15 август 1942 г. до 22 април 1947 г.

9. Иван Димитров Вълков, роден в с. Лозен на 3 май 1917 г. Назначен за енорийски свещеник в Лозен на 22 април 1947 г. и служи до 1992 г.

10. Протоиерей Андря Георгиев Андреев, роден в с. Лозен на 04.07.1949 г. Служил в храма до смъртта си през 2014 година.

11. Иконом Трифон Караджонов, роден в гр. Любимец на 30.10.1956 г. Предстоятелстващ понастоящем църквата в Лозен от 14.02.2016 г.

Всички публикувани текстови, графични, видео и други материали в сайта, са носители на авторско право и сродните му права.          Забранява се свободното използване на информация, без писменото разрешение на носителите на авторското право за това.