Ирминден - празник в делника

    Правенето на подниците започвало рано преди изгрев слънце на Ирминден. Събирали са се групи – жени и моми по роднинство и най-вече по съседство, които после заедно ще правят подниците. Жените тръгват за пръст и билки, като всяка е носила в себе си торба и прашилка. Пръстта се е събирала задължително от три места – от местностите „Хумата“, „Бялата пръст“ и „Червената пръст“. Смесвайки пръстта от три места, се е вярвало,  че съдовете, които ще бъдат изработени от нея, ще бъдат по-здрави.

    По време на копаенето на пръстта са се събирали и билки. Брането на билки е обредно. Вярва се, че те имат най-голяма лечебна сила ако са събирани рано преди изгрев слънце. Бере се лепка (Galium aparine L) и са кичели главите и кръста за предпазване от болка през цялата година. От ирминденската лепка се е слагала на главата на дете, което е ерменясало. С нея са се правили магии за любов. Жените са се кичели с лепката „да ни минава лесно месеца“. 

    Берат се и други билки за женски болести. Освен за здраве, лозенките са събирали и билки – традиционен източник на красота. На Ирминден жените са събирали лайка, коприва и орехова шума. Със запарка от лайка са миели русите и светло кестеняви коси, за подсилване на цвета им и придобиване на блясък. Поставяли са орехова шума в казана, докато се затопли водата. С нея са се миели против косопад. Запарката от коприва са използвали да расте дълга и здрава косата.

    По време на обичая цари матриархат. Главната фигура е бабата, която в повечето случаи е най-възрастната жена в къщи. Често се е случвало и обредът да се води от жената, която е най-умела при изработването на подниците. Тя е ръководила дейностите по подготовката и изпълнението на самия обред.

    Жените са се събирали в нечий двор, където започва същината на обредното приготвяне на подниците. Пръстта се е изсипвала на куп, слагала се е ситна слама (ръжанка), поливала се е с вряла вода и се е покривала с черга да кабаряса (да омекне). Докато кабаряса[1] пръстта, жените, наобиколили я, са пеели специални песни като „Ирминлия гидия” и се отдавали на веселие.

[1] Да попие водата и да омекне пръстта.

    На Ирминден поздравите между роднини, познати и съседи не са били обичайните, а „Да са железни поннисте!“ или „Железни ви поници!“. Мъжете, минаващи покрай жените, правещи подници, са ги поздравявали с тези думи и са чакали да чуят поздрава-благословия „Железни ви пишки!“ или „Железен ти кръст!“. Ако се срещнат две групи жени когато отиват към реката, си викат „У-у-у да са ваште поници по-железни!“. Това показва специалното отношение към подницата като символ на женското. Представя подницата, която още от момента на нейното създаване носи съкрална сила, намерила израз в поздравите-благословии между жените и мъжете по време на обреда.

    След като кабаряса, пръстта се разстила и започва да се размесва. Ако е необходимо, се добавя още вода и слама. Мачка се с боси крака. Нагазват в пръстта само жените, които са във фертилна, детеродна възраст. Подницата е олицетворение на женския полов орган. Вярвало се е, че тъпчейки пръстта, се подсилва плодовитостта и зачеването. Който мачка калта на Ирминден, няма да го ухапе змия през цялата година. Не е позволено по време на мачкането и изработването на подниците да се кляка, да не се озъбят пониците (да не се напукат). Жените са извършвали свещенодействие, мачкайки калта с боси и заголени крака, а това пък от своя страна е бил символичен акт на предаване на женското плодородие върху глината.

    След като се е омесила с крака, глината се е разделяла на топки. По-големите са ставали на подници, а по-малките на сачове, попчета и кандилки.

   Сачът и подницата си приличат, но между двата съда има и съществени разлики. Сачът е с по-малък диаметър от подницата, с по-тънко дъно и стени около 2 – 3 см. Сачът се използва за приготвянето на катми – характерно ястие в района.[1] Попчетата[2] са с форма на пресечен конус и са служили за подпиране на подницата при опалването ѝ. За една подница са необходими три до четири попчета. Те са предшественици на металната пиростия, която навлиза в бита в по-късен план. Задължително се е правило и кандило за дома.

    Моделирането на съдовете е изисквало голямо умение. Именно затова се е налагало повечето жени да търсят помощта на булките, които са по-услия (по-опитни).[3]  Не се използват никакви инструменти. Лозенката си е служила само и единствено със сръчните си ръце. Всяка топка глина се е разстилала до получаване на желаната дебелина, като краищата са се завивали нагоре. Получавал се съд, подобен на тепсия. Краищата са се заглаждали, като ръцете се топят обилно с вода. И тук, при процеса на завършване на съдовете, се е следяло стриктно някоя от жените да не клекне, защото ще се озъбят подниците.

    Всички съдинки са се оставяли да съхнат за около 20-ина дни на проветриво място, покрити със слама или шума. Жените са се гощавали със зелник и пресен хляб, пеели са песни и са играели хора.

    С наближаването на вечерта е идвал и краят на веселието. Всички са се отравяли към реката, за да изперат чергите, чувалите и торбите, които са  използвали през деня. Жените са се измивали и са се завръщали по домовете си очистени от калта, от невъздържаните закачки и песни по време на женския празник.

    [1] Катмите се приготвят от рядко тесто, замесено от óтава (разтворена дървесна пепел във вода, която след като престои до утаяване на пепелта, се прецежда) и брашно. Тестото се оставя на топло за да втаса, след което се пристъпва към изпичане на катмите върху нагорещения глинен сач, намазан с мазнина. 

   [2] Попчетата от праисторически времена са употребявани като подпори, върху които се поставя съдът в откритото огнище. По-късно са ползвани главно за опалване на подниците и почти навсякъде са заменени с пиростия.

   [3] Всичко това представя правенето на подници като умения, което една мома трябва да усвои наред с конституиращите я женски дейности – предене, везане, правене на хляб. В акта на правенето тя реализира способността си да създава. (Лулева 2002:114)

    Използваните архивни фотоматериали са от пресъздаването на обича „Ирминден“ през 1979 година, в дядокириловата къща в село Лозен. Заснет е от Българската национална телецизия, като част от празничната програма, посветена на 1300 години България. 

    Диапозитивите са част от фонда на Регионален исторически музей – Хасково, дигитализирани от Музея на село Лозен.

    Текстовия материал е част от книгата „Културно-историческо наследство на село Лозен, Хасковско“ на Христо Янъков, издадена през 2021 година. 

Дигиталният архив е създаден по проект „Хлябът и подницата – традиция и наследство в Хасковски регион“, финансиран по Програма за възстановяване и развитие на организации в областта на любителското творчество на Национален фонд „Култура“. 

Бенефициент: Народно читалище „Просвета-1925“ село Лозен, общ. Любимец

Всички публикувани текстови, графични, видео и други материали в сайта, са носители на авторско право и сродните му права.            Забранява се свободното използване на информация, без писменото разрешение на носителите на авторското право за това.